Повечето остарели или несъществуващи диагнози се основават на използването на данни, които са били актуални преди 10-15 години. Медицината е постоянно развиваща се наука. Много специалисти обаче не успяват да актуализират информацията си по някаква причина.
Те продължават да разчитат на наученото по време на следването и специализацията, а това понякога води до предписване на неподходящо лечение или поставяне на диагнози, отдавна изключени от съвременните класификации. Основният източник на надеждна информация за лекарите са официалните клинични насоки и препоръки, разработени от компетентни професионални общества. Тези документи ясно дефинират съществуващите диагнози, техните диагностични процедури и методи на лечение, базирани на доказана ефективност.
В допълнение към националните препоръки специалистите разчитат на международния опит, както и на големи метаанализи и проучвания, публикувани от водещи университети и институти.
Но критичното мислене остава ключово при работата с информация. Дори научните списания могат да съдържат съмнителни статии, така че лекарите трябва да умеят да анализират и филтрират нискокачествените публикации. И така, нека се върнем към темата ни в тази страница – псевдодиагнозите в гастроентерологията. И за повече яснота ще изброим най-често срещаните от тях.
Първият и може би най-често срещан пример за несъществуваща диагноза в гастроентерологията е „обостряне на хроничен гастрит“. Повечето пациенти са се сблъсквали с тази диагноза, но от съвременната медицинска гледна точка тя е напълно неправилна. Самият гастрит, като диагноза, съществува, но той не може да се влоши. Ключовата грешка е, че гастритът е морфологична, а не клинична диагноза: тя се поставя единствено въз основа на хистологичното изследване от биопсия, представляваща тъканна проба от стомашната лигавица.
|
Зачервяване, оток или промяна в цвета на лигавицата, видими по време на гастроскопия, не потвърждават диагнозата гастрит – тя се поставя само от патолог, изследващ клетъчните промени под микроскоп. Гастритът не може да се обостри, защото възпалението в повърхностните слоеве на лигавицата, което се определя като гастрит, е физически неспособно да причини болка. Горните слоеве на стомашната лигавица, откъдето се взема биопсията, нямат нервни окончания – пациентът дори не усеща как се събира тъканната проба. Рецепторите за болка се намират в по-дълбоките слоеве: субмукозата и мускулатурата. Ако дефектът достигне тези слоеве, това вече не е гастрит, а язва, която наистина е съпроводена с остра болка. Следователно, „обострянето на гастрит“ като причина за болка е безсмислица от гледна точка на анатомията и физиологията. Пациенти, на които е поставена погрешна диагноза за това състояние, е много възможно да страдат от функционална диспепсия. Това е съвсем различно състояние, което не е свързано с възпаление на лигавицата и изисква съвсем различен терапевтичен подход. Вторият пример за широко разпространена псевдодиагноза, особено в педиатрията, са различни „деформации“, „извивки“ и „септи“ на жлъчния мехур, както и произтичащата от тях „дискинезия“ (нарушен жлъчен поток). От гледна точка на съвременната анатомия и физиология формата на жлъчния мехур няма диагностична стойност. Не е задължително да е идеално овален: извивките в тялото, фундуса или шийката, както и наличието на вътрешни прегради в по-голямата част от случаите са вариация на индивидуалните анатомични норми. Съществуват десетки вариации в структурата на този орган и нито една от тях не изисква наблюдение или лечение единствено въз основа на формата си. |
|
По аналогия формата на жлъчния мехур може да се сравни с формата на ушната мида: тя варира от човек на човек, но това не влияе на слуха. По подобен начин специфичната конфигурация на жлъчния мехур не определя скоростта на жлъчния поток и сама по себе си не е заболяване. Тяхното откриване на ултразвук е описание, а не диагноза. Не бива да се очаква формата на жлъчния мехур да се промени по време на лечението, освен ако няма съпътстващи обективни признаци на заболяване (камъни, истински полипи или потвърдена дисфункция на сфинктера). Важно е да се обясни на пациентите с такива находки, че анормалната форма не е патология, а лична анатомична характеристика, която не изисква диети или лекарства. Диагнозата „дисбактериоза“ все още се използва широко, въпреки че от гледна точка на доказателствената медицина тя не съществува като отделно заболяване. Ключовият проблем е, че липсва научно валидно определение за „нормалния“ състав на чревния микробиом, което означава, че е невъзможно да се диагностицира неговият дисбаланс като отделно заболяване. Всички рутинно достъпни тестове – изследвания на изпражнения за дисбиоза, култури за опортюнистични бактерии и анализ на микробиома, не са в състояние да оценят истинската микробиота. Те отразяват само ограничен набор от микроорганизми в чревния лумен и нямат клинично значение за поставяне на диагноза. Въпреки че нарушенията в микробиома съществуват и се изучават, те не са заболяване, а по-скоро механизъм или фактор за развитието на други състояния – например синдром на раздразнените черва или свръхрастеж на бактерии в тънките черва (SIBO). Дисбактериозата не може да се използва като основна диагноза: това е остарял термин, който не помага на лекарите да разберат причината за оплакванията на пациента. Предписването на лечение въз основа на неинформативни резултати от изследвания е безсмислено: специалистите не лекуват резултатите от изследванията, а по-скоро се занимават със специфични симптоми и потвърдени патологии. |
|
Синдромът на свръхрастеж на гъбички е още една псевдодиагноза. Лекарите виждат наличието на гъбички Candida в пробите от изпражнения и го интерпретират като патология, изискваща агресивно лечение. Това е фундаментална грешка. Гъбичната флора, включително различни видове Candida, е напълно нормален, постоянен компонент на микробиома на здравия човек. Откриването й в култура не показва никакъв излишък, още по-малко заболяване. Чревната кандидоза се превръща в истинско заболяване само в изключителни случаи. Това е установено при документирани тежки имунодефицити: при пациенти с HIV инфекция, след химиотерапия, докато приемат имуносупресори по време на трансплантация или системни заболявания. Стресът, две настинки за един месец или „компрометирана имунна система“ никога не водят до инвазивна кандидоза. Лечението на резултат от тест, който „е открил гъбична инфекция“, е безсмислено: дори няма референтни стойности за нормална и анормална гъбична флора, а опитът да се убие Candida в амбулаторни условия, т.е. предписването на лекарства, носи само риск от странични ефекти. Алергия към лактоза и непоносимост към лактоза – къде възниква объркването? Диагнозата „алергия към лактоза“ е клинично неправилна, тъй като смесва два фундаментално различни механизма. Лактозата е млечна захар, въглехидрат, докато алергичната реакция в класическата си форма възниква предимно в отговор на протеин. Следователно алергията към въглехидрата лактоза е безсмислица. Това, което често погрешно се нарича „лактозна алергия“, всъщност е или лактозна непоносимост (дефицит на ензима лактаза, който разгражда млечната захар), или алергия към протеините на кравето мляко (имунен отговор към казеин или суроватъчни протеини). Това са напълно различни състояния с различни механизми, симптоми и подходи за лечение и е неприемливо един и същ термин да се използва взаимозаменяемо. Объркването между тези понятия води до неоправдани хранителни ограничения. Докато истинската алергия към млечен протеин изисква елиминиране на всички млечни продукти, непоносимостта към лактоза често изисква намаляване на количеството лактоза или замяна на обикновеното мляко с мляко без лактоза. Предписването на диета без ясно разграничаване между тези диагнози може ненужно да лиши човек от важни източници на калций и протеини. Определянето на тактиката е възможно само след щателно събиране на анамнеза и, ако е необходимо, провеждане на специфични тестове. |
Милена ВАСИЛЕВА
