Световният ден на психичното здраве, който отбелязваме на 10 октомври, тази година преминава под мотото “Изстраданият опит е чут: Реални гласове, реална промяна”. Смисълът на това глобално послание е да превърне преживяната болка на пациентите във водеща сила, която да пренапише правилата в медицинската практика и обществото. Каква е реалната картина на психичните заболявания у нас извън официалните лозунги и къде се крият възможностите за промяна - по тези и други въпроси разговаряме с психиатъра д-р Младен Пенчев.
Визитка♦ Д-р Младен Пенчев, д.м., завършва Медицинския университет в София през 2011 г. Специализира психиатрия. Докторантурата му е придобита с дисертационен труд на тема: "Когнитивни нарушения при биполярно афективно разстройство и шизофрения. Генетични маркери при когнитивни нарушения". Участва в национални и международни конгреси и семинари по специалността. Автор е на статии в национални и международни списания. Главен асистент е в Катедра по психиатрия и медицинска психология към Медицинския университет - София. От 2011 г. д-р Пенчев работи като специалист психиатър в Клиниката по психиатрия на УМБАЛ „Александровска“ в столицата. |
- Д-р Пенчев, в центъра на Световния ден на психичното здраве тази година е мотото: „Изстраданият опит е чут: Реални гласове, реална промяна“. Призивът е да се чуят реалните гласове на пациентите, но каква е суровата картина, която тези гласове описват в българската реалност?
- Реалната картина е, че човекът с психично заболяване все още твърде често остава сам със своето заболяване – сам със симптомите, сам със страха от диагнозата и понякога сам със стигмата. В практиката си ежедневно виждам пациенти, които са потърсили помощ много по-късно, отколкото е било необходимо. Не защото медицината не може да помогне, а защото между първите симптоми и реалното лечение понякога има месеци и години.
Другият голям проблем е, че след изписването от психиатричната клиника човекът трябва да продължи да живее – да работи, да учи, да има семейство, жилище, доходи, социални контакти. Именно там системата ни все още има сериозни дефицити. Затова, когато говорим за „реални гласове“, трябва да чуем не само как пациентът се чувства по време на заболяването, а и как живее след диагнозата.
- Силното послание „Реални гласове, реална промяна“ очертава ли един коренно различен подход – изстраданият опит да диктува реалната промяна в системата и обществото?
- Да. Това е промяна от система, която говори за пациента, към система, която разговаря с пациента.
Психиатрията не трябва да се ограничава до това да постави диагноза и да назначи лечение. Ние трябва да знаем как пациентът възприема заболяването си, кое му пречи да следва лечението, какво го кара да прекъсва терапията, от какво се страхува и какво очаква от нас. Това не означава медицинските решения да се вземат без професионална преценка, а пациентът да е партньор в тях. Има една много важна граница: човекът не е неговата диагноза. Той е човек, който има диагноза.
- Какви са реалните възможности на обществото и здравната ни система да помогнат на един човек, след като в кабинета вече е установено съответното психично заболяване?
- Възможностите са много по-големи, отколкото често си представяме. Съвременната психиатрия разполага с ефективни медикаментозни лечения, психотерапевтични подходи, рехабилитация, психосоциални интервенции, дългодействащи медикаментозни форми, електроконвулсивна терапия при определени тежки състояния и други специализирани методи. Но лекарството е само една част от лечението.
При тежките психични заболявания трябва да има непрекъснатост на грижата болнично лечение, амбулаторна психиатрична помощ, психологична и психотерапевтична подкрепа, рехабилитация, социални услуги и подкрепа на семейството. Истинският успех не е само пациентът да няма симптоми. Успехът е той да може отново да живее възможно най-пълноценно.
- През какви житейски прояви и видими кризи в ежедневието най-често се материализира скритото влошаване на психичното здраве у нас?
- Много често началото е дискретно. Промяна в съня, отдръпване от близките, загуба на интерес към неща, които преди са били важни, рязък спад в успеха или работоспособността, занемаряване на външния вид, необичайна раздразнителност, тревожност, употреба на алкохол или психоактивни вещества.
При психотичните разстройства могат да се появят социално отдръпване, подозрителност, необичайни убеждения, промени в поведението и начина на общуване. Проблемът е, че първоначално тези промени често се обясняват с „характера“, „пубертета“, „умората“, „стреса“ или „трудния период“. А ранното разпознаване е изключително важно.
- Кога страхът от общественото мнение и етикетирането се превръща в по-голям враг за човек с психично заболяване от самата болест?
- Когато започне да определя решенията му. Ако човек се страхува да каже, че е депресивен, че има панически атаки, че е преживял психотичен епизод или че приема психофармакологични медикаменти, той може да отложи помощта до момента, в който състоянието вече е тежко.
Стигмата е особено разрушителна защото кара човека да се срамува не само от заболяването, а и от самия себе си. Затова трябва да променим езика. Не трябва да говорим за „луди“, „ненормални“ или „безнадеждни“ хора. Трябва да говорим за хора с психично заболяване, които могат да се лекуват и да имат смислен и продуктивен живот.
- Кои дълбоки дефицити в психичното здраве и емоционалното развитие на младите хора могат да обяснят случаите на крайна, немислима жестокост, на които станахме свидетели, например, в Пловдив напоследък?
- Тук трябва да бъдем много внимателни. Не всяка жестокост е проява на психично заболяване. Случаите, на които станахме свидетели в Пловдив, са изключително тревожни, но не можем от разстояние да поставяме психиатрични диагнози на участниците. При един от последните случаи става дума за групово нападение от непълнолетни, а по други случаи прокуратурата съобщи за множество задържани тийнейджъри.
Трябва да търсим многофакторното обяснение: семейна среда, модели на агресивно поведение, липса на граници, влияние на социалните мрежи, употреба на вещества, преживяно насилие, дефицити в емоционалната регулация и социалните умения. При част от младите хора могат да съществуват и психични или невроразвитийни нарушения, които изискват оценка и лечение. Но е опасно да поставяме знак за равенство между психично заболяване и насилие
- Къде се крие коренът на агресията, която прекрачва границите на човешкото и кога липсата на емпатия се превръща в клиничен проблем при подрастващите?
- Агресията е човешко поведение, но тя може да придобие патологични характеристики. Тревожни са не единичният гневен изблик, а трайният модел – жестокост към хора или животни, липса на чувство за вина, системно нарушаване на правила, манипулативност, удоволствие от причиняването на страдание, повтарящо се насилие и неспособност да се учи от последствията.
Тогава вече трябва да се направи професионална оценка. Особено важно е да не чакаме тежък инцидент. Детската и юношеската психиатрия трябва да бъде много по-достъпна, а училището и семейството да имат възможност бързо да потърсят специалист.
- Кои са първите промени в поведението, които родителите най-често пренебрегват или оправдават с особеностите на тийнейджърската възраст?
- Най-често се пропускат промени, които постепенно се натрупват. Рязко затваряне в себе си, прекратяване на приятелствата, спад в училищните резултати, нарушения на съня, постоянна раздразнителност, загуба на интереси, необяснима агресия, употреба на алкохол или наркотици, рисково поведение.
Тревожен сигнал може да бъде и обратното – необичайно приповдигнато настроение, много малка потребност от сън, ускорена реч, импулсивност и чувство за непобедимост.
Моят съвет към родителите е прост: не всяка промяна е заболяване, но всяка рязка и трайна промяна заслужава внимание. И най-важното – разговорът с детето трябва да започне преди кризата, а не след нея
- Кои са най-съвременните лабораторни и генетични методи в диагностиката, които помагат за точното разпознаване на тежките наследствени психични заболявания още в ранен етап?
- Тук бих искал да направя важно уточнение: към момента няма един лабораторен или генетичен тест, който да поставя надеждно диагнозата шизофрения или биполярно разстройство или да предсказва със сигурност кой ще развие такова заболяване. Психиатричната диагностика все още е преди всичко клинична. Генетиката обаче се развива изключително бързо. Използват се геномни изследвания, whole-exome и whole-genome sequencing при определени клинични ситуации, изследват се полигенни рискови оценки.
Търсят се биомаркери, които в бъдеще могат да подпомагат ранното разпознаване и персонализирането на лечението. Но трябва да бъдем много внимателни: генетичният риск не е присъда. При психичните заболявания гените взаимодействат със средата, развитието, стреса, употребата на вещества и множество други фактори. Затова днес не можем да кажем на един млад човек: „Вашият генетичен тест показва, че ще развиете шизофрения“. Това би било научно некоректно и етично опасно.
- Какви нови възможности и терапевтични методи предлага съвременната медицина за дългосрочно овладяване на тежките психични разстройства?
- В последните години имаме значително разширяване на терапевтичните възможности. При психотичните разстройства разполагаме с по-добре поносими антипсихотици и дългодействащи инжекционни форми, които могат да намалят риска от прекъсване на лечението. При резистентна шизофрения клозапинът остава ключово лечение при правилно подбрани пациенти и необходимото медицинско проследяване.
При депресивни разстройства имаме нови фармакологични стратегии и биологични методи, включително транскраниална магнитна стимулация. Но най-важната промяна е друга – постепенно преминаваме от модела „лекуваме кризата“ към модела „предотвратяваме следващата криза“.
- Доколко съвременните иновации в психиатрията променят дългосрочната прогноза и качеството на живот при пациенти с фамилна обремененост?
- Фамилната обремененост увеличава риска, но не определя съдбата на човека. Това е особено важно послание към семействата. Наличието на близък с шизофрения, биполярно разстройство или тежка депресия означава, че трябва да бъдем по-внимателни към ранните симптоми, а не да живеем в страх.
Съвременната психиатрия все повече се стреми към ранна интервенция персонализирано лечение и предотвратяване на рецидивите. Колкото по-рано разпознаем заболяването и колкото по-добре пациентът приема лечението, толкова по-голям е шансът да продължи образованието си, професията, отношенията си и социалната си роля.
- По какъв начин съвременната медицина постига баланс между ефективността на терапията и ограничаването на нежеланите странични ефекти при тежките състояния?
Това е една от най-важните задачи на съвременната психиатрия. Ние вече не търсим просто лекарство, което „действа“. Търсим лечение, което работи за конкретния човек и което той може да приема продължително време. Оценяваме метаболитния риск, телесното тегло, кръвното налягане, сърдечносъдовия риск, взаимодействията с други медикаменти, сексуалната функция, когнитивното функциониране и други възможни нежелани ефекти. Има значение и изборът на форма на лечение – например при някои пациенти дългодействащата форма може да бъде предимство. Най-доброто лечение не е най-силното лечение. То е най-подходящото лечение за конкретния пациент.
- Кои са най-критичните дефицити в структурата на извънболничната грижа у нас, които пречат на пациентите с тежки заболявания да се върнат пълноценно към обществото?
- Това е може би най-слабата част на системата. Имаме добри специалисти и болнични заведения, но липсва достатъчно добре развита мрежа от услуги след болничното лечение. Необходими са повече дневни центрове, центрове за психосоциална рехабилитация, защитена и подкрепена заетост, услуги за хора, които живеят самостоятелно, но имат нужда от периодична подкрепа, както и реална работа със семействата. Не може да очакваме един човек след тежък психотичен епизод да бъде изписан, да се прибере вкъщи и на следващия ден просто да „продължи нормално“.
Възстановяването е процес
И ако искаме по-малко хоспитализации и по-добро качество на живот, трябва да инвестираме именно в този процес.
- Ако погледнем отвъд датата 10 октомври, кои реални промени в грижата за психичното здраве биха доказали, че изстраданият опит и гласовете на хората у нас най-после са чути?
- Ще разберем, че сме чули тези гласове, когато промяната стане видима в ежедневието:
► Когато човек с психично заболяване може да получи помощ навреме, без да чака кризата да стане непоносима.
► Когато след изписване има къде да продължи лечението си.
► Когато семейството не остава само.
► Когато младият човек с първи психотичен епизод получи ранна и комплексна помощ.
► Когато има реални възможности за рехабилитация, образование, работа и социално включване.
И когато престанем да измерваме успеха на психиатрията единствено с броя на хоспитализациите и започнем да го измерваме с това колко хора са успели да се върнат към своя живот. За мен това е същността на мотото „Реални гласове, реална промяна“. Пациентът не трябва да бъде само обект на лечение. Той трябва да бъде участник в процеса на възстановяване и в промяната на системата. Психичното здраве не е привилегия на малцина. То е част от здравето на цялото общество.
Милена ВАСИЛЕВА
